Национален Клуб на Слависта

13. "Славия" е най-репресираният клуб след 09.09.1944 г.
14:54 09-11-2009
Владислав Стоянов
89 | 0 | 0 Коментирай

Няколко играчи са убити за сътрудничество с полицията и Гестапо, други са жестоко преследвани

В няколко броя „Новинар” ще ви запознае със събития от миналото, в които политическите процеси и футболът са си влияели един на друг и взаимно са се променяли.

Четирикратен шампион на България и първият голям вратар в историята на българския национален отбор са може би най-известните “дисиденти” във футбола ни след 09.09.1944 г. Дисиденти – значи репресирани. Това са Димитър Зографов-Бомбата и Тодор Дермонски, играчи съответно на „Славия” и „АС-23”. Вторият е и балкански шампион от 1932 г. – най-голямото постижение на националния ни отбор от 1924 г. до класирането му за олимпийските игри през 1956 г.


И за двамата отечественофронтовската, а след това и комунистическата власт имат формални поводи да им потърсят отговорност. Съдбата на Зографов е трагична. След 09.09.1944 г. изчезва безследно и след време се приема, че е убит. Причината за убедителността в това твърдение е, че преди съветската военна инвазия Бомбата служи в полицията, в РО 3. Това разказва Христо Минковски-Мути, който твърди, че Бомбата се е укрил, но е бил предаден от играч на „"Ботев"”. Дермонски е „виновен” по същия параграф – преди Девети от „АС-23” му намират работа в полицията, твърди се, че е сътрудничил на чуждо разузнаване. Съпругата му Люба разказва, че е обвинен в мъчение на арестанти, както и в други недоказани деяния. Осъден е на 15 години затвор, а жена му е изселена от София за 8 месеца. Дермонски лежи 3 години, след което е помилван и работи като строител. Броени месеци не му стигат, за да доживее демокрацията през 1989 г. В затвора с обвинения от политически характер лежат също Георги Янков-Гьоцмана и Александър Белокапов. Двамата също са играчи на „Славия” – „отборът на средните класи” преди Девети, а мъченията засягат здравето им и впоследствие умират млади. Убит е и Здравко Минчев („Славия” и националния тим). През войната е собственик на бар „Етоал”, жени се за унгарка, а впоследствие е обвинен, че е бил агент на Гестапо. Веднага след Девети безследно изчезват още трима футболисти - Ради Мазников, Коста Жеков и Кирил Цветков (и тримата от „"Левски"”).

От друга страна, изглежда новата власт е имала все пак някакви причини да пролее кръвта на някои футболисти, защото други, също техни врагове, остават живи. Като например синът на вътрешния министър през 1943-1944 г. Дочо Христов – Милчо („Славия”). Семейството е изселено, а Милчо дълги години работи като бояджия, след което успява да завърши инженерство и отива в "Софстрой". Любомир Стамболиев, също служител в полицията през войната, е съден, но оправдан. Тежка е съдбата и на други. Крум Стоичков („Борислав”, „ФК-13”), чийто баща е бил градинар в Двореца, а самият той – царски офицер, е подложен на унижения, на побои в полицията и е лишен от храна при купонната система. Никола Савов-Коко, също бивш офицер, е изключен от университета и изкарва няколко месеца в лагерите Куциян и Богданов дол. Десет години в затвора лежи Тодор Наумов („Шипка”), който е завършил висше икономическо образование във Франция. Той бил поканен в тайна военна организация, но въпреки че отказва да участва в дейността й, след нейното разкриване е обявен за виновен, защото не ги е издал. Любомир Хранов-Мистри („"Левски"”) пък го отнася, задето сестра му е работила в Двореца, както и за антипатия към бригадирското движение. Изхвърлен е от националния отбор преди турне в чужбина и е низвергнат. Друг левскар – Амедео Клева, е осъден за шпионаж и въпреки че е изпратен в затвора с лек режим, излиза с разклатено здраве. Умира в старчески приют в родната Италия. Ганчо Василев става шампион с ЦСКА през 1951 г., след като преди това е депортиран от Чехия, където е бил студент и тикнат в ареста за 3 месеца без обвинение. Причината – през войната е живял в Германия. ЦСКА го картотекира и го военизира. Той е един от малкото щастливи „виновници”, заедно с Александър Иванов - Врабчо, който оспорва методите на някаква първа секретарка на БКП и впоследствие успява да емигрира.

Много повече футболисти са изтребени преди Девети - заради леви идеи


Вълната от насилие, избухнала след 09.09.1944 г., е породена от предишната, виновни за която са царският режим на Борис III и регентският период след смъртта му. Тогава също има насилие и убийства на футболисти по политически причини, тъй като в онези години повечето спортисти не са били от привилегированите класи и по естествен път са прегръщали левите политически идеи. Историята помни и цял един клуб, репресиран преди Девети – “"Бенковски"” (Перник). През 1940 г. той е разтурен от полицията, защото в него има ремсисти. Част от членовете и играчите стават партизани, други са арестувани. Разтурянето е стар похват за периода между двете световни войни и започва да се прилага още след септемврийския метеж през 1923 г. Дейността на друг клуб – “Шипка” (София), почти замира след 1941 г., тъй като част от шефовете, играчите и деятелите прегръщат левите идеи и минават в нелегалност. Сред избягалите в планината е и капитанът на отбора - бъдещият генерал Величко Георгиев. Други са с откровено трагична съдба. Един от основателите на “"Ботев"” (Ихтиман) Борис Новански е убит от полицаи. Братята Георги и Генади Никифорови, играчи на “Славия”, които на Великден 1944 г. хващат гората, по-късно са застреляни от жандармерията, а друг футболист – Борис Дуков-Дучето, твърди, че е бил свидетел на гибелта им. Халфът на “"Левски"” (Дупница) Желю Демиревски-Ганке, партизанин в Рилския отряд, е умъртвен току преди девети септември край село Добърско, Разложко. Докато се случват тези трагични събития, най-големият може би късметлия сред футболистите левичари в онези години Борис Шаранков снове в нелегалност, след като се е върнал от СССР. Бившият играч на “Славия” и кавалерийски офицер заминава по време на Гражданската война, след като у нас е участвал в железничарската стачка. Там пък става командир на полк в Първа конна армия на Будьони и бори контрареволюцията. След повторна емиграция в Съветския съюз той се връща окончателно у нас след 09.09.1944 г. А междувременно е умъртвен и Димитър Бурков. Ремсист, нелегален и с досие, той е намерен обесен в Шуменския затвор, но никой и не си помисля, че може да е самоубийство. Стадионът на отбора, в който е играл – “Светкавица” (Търговище), и до днес носи неговото име. Ленин Мишев от ЖСК (Плевен) и също член на РМС е застрелян, след като е обграден в къща край Гулянци през 1942 г. От засада е убит и Ангел Георгиев от “Тракийска слава”, позволил си да окачи на видно място червено знаме в Стара Загора. Бенжамин Астург от „АС-23” е изхвърлен от футбола във военните години заради еврейския си произход и се укрива извън столицата. А отборът на борческото пернишко село Ярджиловци и днес се казва “Партизан”. Както и един друг от Белград, между другото. Ех, а покойната легенда на ЦСКА от 50-те години Иван Колев – страшно буйна глава и вечна опозиция срещу който и да е на власт, обичаше да се тюхка, че късно се е родил за партизанин...
Тъй или иначе времето не връща нито тези, които са били репресирани преди 09.09.1944 г., нито онези след това.

Източници
“50 години футбол в България”, Л. Аврамов, Р. Олянов, Ас. Павлов, Ал. Николов, Ст. Боцев, 1960
“Футболът в България", Кл. Симеонов, 1984
“Футболната романтика на България”, С. Милчев, I – III том, 1998-2000 г.
Вестник “Славия”

Нищо не пише за политемигрантите, най - яркото име сред които е това на Гробаря, който става шампион на Франция.