Национален Клуб на Слависта

Съотборникът на Бебето в "Депортиво Ла Коруня" сега кмет на община Стралджасе надява да промени родния си град
Атанас Киров е роден на 13 ноември 1969 г. в Стралджа. Той е най-известният футболист от Ямболска област. Играл в столичните "Славия", ЦСКА и "Локомотив", в испанските Малага и Депортиво Ла Коруня, в гръцкия "Янина" и в отбора на град Рочестър, САЩ. Шампион със "Славия" през 1996 г. и носител на Купата на България през същата година. Има мачове за юношеския национален отбор на България и за младежкия национален отбор до 21 години. Играе в професионалния футбол до 2001 г., след което минава в частния бизнес. Женен, с 2 деца - дъщеря му Мария е на 10 години, а синът му Кирил - на 5 години.
На местните избори през есента на 2015 г. Атанас Киров бе избран за кмет на община Стралджа с листата на местната коалиция "Промяна".

- Виждам на кметското ти бюро пясъчен часовник. Как минава времето на един новоизбран общински кмет?
- Никога преди това не съм бил кмет, за да имам база за сравнение, но със сигурност сега времето ми тече много динамично. Сутрин започвам в 7,30 часа и вечер откарвам поне до 19 часа. Но имам чувството, че един мой работен ден минава като някакви 2 часа, колкото всъщност е един футболен мач с почивката и продълженията - толкова бързо ми се случват нещата. Това за мен е ново начало, а хората в общината очакват от кмета си промяна, то и коалицията, с която се явих на изборите и ги спечелих, се нарича така. Никога не съм бил член на партия, но в коалиция "Промяна" влязоха почти всички местни партии, без ГЕРБ и БСП. Кметът преди мен - Митко Андонов, имаше вече 3 мандата зад гърба си и наистина в Стралджа статуквото трябва да се промени.
- Едно от първите неща, които направи като кмет, бе да си намалиш заплатата с 220 лева. Това предизвика широк обществен отзвук. Но това ли е промяната, защото подобен жест може да се изтълкува и като популизъм?
- Не е популистски ход. В региона ни безработицата е голям бич, заплатите са ниски и в един момент на човек с голяма заплата, пък бил той и кмет, не се гледа добре. А тук това е било така дълги години, за местния стандарт кметът е получавал твърде много. Аз това не съм го включвал в предизборната си програма, никъде не съм обещавал, че ще си намаля заплатата, ако бъда избран. Но за себе си бях решил да го направя. Мислех и с повече, но заплатата на кмета определя заплатата и на заместниците му - тя е процент от кметската, и така щях да намаля изключително и възнагражденията на други хора, затова спрях.
Но не в това е промяната, към която се стремя. Моите съграждани очакват от мен решения. Първо искам тази промяна да проличи от начина ми на работа - нека хората разберат, че насреща им има кмет, който ще гледа техните интереси, а не личния си интерес, както е било досега. Това е първото нещо. Затова и при големия сняг сега се наложи да платя от джоба си, за да купим 2 гребла за почистващата техника в общината, платих и за горивото на един от тракторите.
Опозицията ми сега тук акцентира на това, че понеже съм бил футболист, няма да се справя. Съзнавам, че е трудно. Ето, неотдавна например имах приемен ден - всички искат от кмета работа, а работа няма. Общината ни е малка, а и хората, които са останали тук, не са квалифицирани - трябват ми строителни специалисти, икономисти, а почето искат да са пазачи, чистачи и озеленители. Там обаче местата или са заети, или, ако има - за 1 място ще има 50 кандидати.
Инфраструктурата ни също е зле, междуселските пътища са под всякаква критика, не са пипани от години. Ще търсим начин и да създадем своя общинска полиция, защото престъпността по селата е страшна, кражбите са голяма напаст.
- И защо ти трябваше да влизаш в политиката при толкова нерешени проблеми? При това - от търговияга с горива, където със сигурност се печели повече, и е по-спокойно...
- Истината е, че и тук, както много неща в живота ми, всичко започна от футбола. Аз никога не съм бил треньор, но след като се оттеглих от професионалния футбол, ритах при аматьорите. С предишния кмет на Стралджа Митко Андонов бяхме в много добри отношения. Постигнахме много с местния футболен клуб "Стралджа" в "А" окръжна група, давал съм пари от джоба си, за да има мачове. Но в един момент той прецени, че вече не съм полезен за футбола тук и подходи с недоверие към мен, което ме обиди. Дори се наложи да играя за отбора на едно съседно село - село Войника. Там поканих мои приятели, бивши футболисти - Георги Чиликов, Малин Орачев и други, играхме заедно, даже и срещу Стралджа, станахме трети, беше интересно... Но тази ни футболна вражда някак се пренесе и в политиката и аз реших да се пробвам на последните избори за кмет. А и не съм първият спортист на подобна позиция - преди мен кметове бяха и футболистът Йордан Лечков, и скиорът Иван Лебанов.
- Но малцина знаят, че като футболист си бил на крачка от това да направиш "голям шлем" - играл си за столичните "Славия", ЦСКА и "Локомотив", а на ""Левски"" си отказал покана да станеш техен състезател. Защо?
- Не ми е било това целта. Поканата дойде от Андрей Желязков, който тогава работеше с Томас Лафчис на "Герена". Но аз по душа съм цесекар, наследил съм това от баща си и не можех да облека фланелката на ""Левски"". Отборът на сърцето ми пък е "Славия" - това бе първият голям клуб, в който попаднах, когато излязох от Ямбол. През 1996 г. с белите станах шампион и носител на Купата на България.
- Но за тези титли и досега говорят, че са заради факта, че в оня момент "Славия" беше отбор на всесилната компания СИК...
- Спекулира се с това. Истаната е, че преди тях отборът бе разрушен и те го финансираха, стабилизираха и стимулираха много от играчите да останем в "Славия". И старши треньорът Стоян Коцев направи хубав колектив. Вратар беше вационалът Здравко Здравков, към нас на полусезона се присъедини от пловдивския ""Ботев"" Наско Сираков... Но по повод на приказките, че всичко е било уредено, смело мога да кажа, че сега, в новата ни футболна история, има много повече съмнителни мачове, отколкото тогава. Виж - тогава ВИС-2 стоеше зад ""Левски"" /Кюстендил/ - и двата мача с тях се играха здраво, после те взеха софийския ""Левски"". В ЦСКА беше Илия Павлов - Мултигруп, и с тях играхме истински, зад "Нефтохимик" беше Христо Порточанов, в ""Ботев"" /Пловдив/ бяха брокерите - кой ще ти даде даром мач? Играеше се, имаше сериозни мачове.
- А защо вече 20 години "Славия" все не успява да стане шампион?
- Не могат нещо да улучат ваксата. Но аз всяка година се надявам това отново да стане. Като отворя вестника, първо търся да прочета какво пишат за "Славия".
- През същата 1996 година твоята "Славия" спечели и Купата на България в един драматичен и незавършил финал...
- Тогава президентът на столичния ""Левски"" Томас Лафчис извади отбора си при резултат 1:0 за нас, водехме с мой гол. Помня, че Наско Сираков се пребори с шпагат за една топка и ми я подаде, а аз с периферното си зрение видях, че вратарят им е излязал напред и реших да го прехвърля, получи се. После прекратиха мача и ни присъдиха служебна победа.
След време говорих с г-н Лафчис и разбрах, че съжалява за решението да прибере отбора си от терена. Той ми каза, че тогава бил ядосан от подигравките, които се изсипали от славистката публика към него. Имал предубеждения и към съдийството, че помага на "Славия", но после, като изгледал записа, се разубедил.
- Да, но този случай стана причина за промяна в правилника на БФС и знаеш какво стана след злополучния мач ""Левски"" - "Литекс", когато "оранжевите" напуснаха терена...
- Да си призная, сега кметуването ми е обзело цялото време и не мога да следя мачовете по телевизията. От този мач гледах само някакви репортажи. Не е правилно, че ловчанлии са постъпили така, има си норми за поведение, които трябва да се спазват. Но пък аз лично не бих извадил заради това "Литекс" от "А" група, особена пък като се знае колко бе направено през последните години за футбола в Ловеч.
- То стана така, че от твоите бивши отбори сега в "А" група ги няма и ЦСКА, и "Локомотив" /София/...
- Не тъжно, болно ми е заради това, което се получи с тези два отбора.
- Но нека се върнем към твоята футболна кариера. Друг любопитен факт в нея е, че никога не си получавал червен картон, че не си бил гонен от терена?
- Бях офанзивен играч, нямаше как да съм груб футболист. А и защитниците рискуват повече да нарушат правилата. Вдигали са ми жълти картони - обикновено за някой непремерен шпагат. Не репликирах и съдиите, много рядко съм си изпускал нервите по време на мач.
- Започнах с футбола тук, в Стралджа, футболният ни клуб тогана се наричаше "Емил". Иван Стефанов, лека му пръст, ми беше първият треньор, той беше един от най-успешните местни треньори. Той първи ме постави в атаката, макар че като ученик бях най-добрият в "Емил", сърцето и душата на отбора, затова на практика съм играл навсякъде, даже и като защитник съм играл. Където куцаше отборът, там се слагаха. Но най-много обичах да съм на дясното крило, да центрирам. Заставал съм и отляво, въпреки че левият ми крак е по-слаб. И зад централния нападател съм играл, през всички офанзивни постове съм минал и съм се справял добре. А централен нападател ме слагаха, когато отборът трябваше да играе дефанзивно, в тези случаи моята задача беше да чакам за контраатака, тъй като бях най-бързият в отбора.
Дето има една дума, заедно с треньора редяхме състава. Друг местен човек, който ми помогна много, беше Николай Спасов, бивш вратар.
Това беше до седми клас. Тогава няколко пъти ме канеха да постъпя в спортно училище, но като дете не можех сам да вземам решенията. Моите родители не искаха това, записаха ме в Математическата гимназия в Ямбол, защото бях и добър математик. А от ямболските отбори ме бяха наблюдавали и продължих при юношите на местния "Тунджа" при треньора Алекси Карамфилов, някогашната четворка от отбора на "Лъсков" /Ямбол/, който игра два сезона в "А" група в началото на седемдесетте години на миналия век. Като юноши постоянно ставахме шампиони в зоналната ни група, където имаше и отбори от Сливен, Стара Загора и Бургас.
- И как успяваше да съчетаеш математиката с футбола?
- Ямболската математическа гимназия е елитна, там и учението, и дисциплината бяха сериозни и наистина ми беше трудно да съчетавам математиката и футбола. И в един момент при мен футболът надделя. Тъй като в "Тунджа" показвах добри игри, бях привлечен в юношеския национален отбор. Беше през 1986 г., България се бе класирала на европейското първенство в Гърция. За да се готвим за него, отборът направи лагери - 1 месец в Тунис, 2 седмици в Германия. А това означаваше, че че като ученик трябваше да отсъствам от училище и учението остана малко назад.
По онова време партийните лидери на окръга бяха и шефове във футбола. Те помолиха в гимназията да бъдат по-снизходителни към мен и директорката Йорданка Събева прояви разбиране. Тогава повечето учители ми казваха коя част от учебника да науча, защото нямах време да науча всичко, и ме изпитваха върху този материал. Е, имаше и изключение - учителката ми по български език и литература не прие този начин и държеше да науча всичко. Помня, че ми даде на класната работа тема, по която не бях подготвен и вместо по темата, написах обяснение защо не съм подготвен. Разбира се, писа ми двойка. После държах матура, падна ми се тема за "Под игото" на Вазов и си оправих оценката.
На първенството в Гърция успях да играя само в един мач - срещу Испания, и получих контузия. Макар и млад, от играта имах тежка дископатия, от която се оправих с много воля, инжекции, упражнения. А гимназията все пак успях да завърша, при това с отличен успех над 5,50 в дипломата. Но по-нагоре с ученето не продължих. Не кандидатствах в университет, а предпочетох да вляза в казармата - разбира се, и под поган останах да играя футбол в "Тунджа" /Ямбол/. През тези две мои казармени години не правех нищо друго, само тренирах, затова ги смятам за най-важните при изграждането ми като футболист.
- И как те забелязаха столичните отбори?
- В "Тунджа" треньор беше Асен Милушев, софиянец. Той ме забеляза, а и името ми вече беше познато във футболните среди от националния юношески отбор, където треньор ни беше Илия Илиев. Този човек ме научи на труд и дисциплина, благодарен съм му. А когато Асен Милушев се върна от Ямбол в София като помощник на старши треньора на "Славия" Иван Вуцов, ме взеха в този отбор. Беше през 1990 година. В началото играх при "белите" само един сезон, но впечатляващ сезон. Тогава треньор ни стана Петър Миладинов, "Славия" се класира в турнира на УЕФА, аз бях привлечен и в младежкия национален отбор на България до 21 години. В турнира на УЕФА "Славия" отпадна още в първия кръг от "Омония" /Кипър/ сред драма: в София победихме с 1:0, на реванша в Кипър в 90-ата минута получихме право на дузпа и изравнихме резултата за 2:2, но в последвалото продължение на мача получихме 2 гола и отпаднахме.
Играта ми през тази година явно е направила впечатление, защото за мен дойде предложение от чужбина и заминах за испанския отбор "Малага". Тогава той играеше във втора дивизия. Там всичко ми тръгна много добре, вкарах решителни голове на отбори, които днес са в Премиера дивизион, в елита на Испания. От там пък ме забелязаха от "Депортиво Ла Коруня" и преминах в този отбор.
- В онези години "Депортиво" сякаш си беше осигурил едно постоянно българско присъствие - преди теб там игра Илиян Киряков, след теб пък отиде Емил Костадинов?
- Да, а преди Киряков там се подвизаваше като нападател Владо Стоянов от "Черноморец" /Бургас/. В същото време в "Барселона" блестеше Христо Стоичков, който е мой кумир във футбола. Но не се случи да играя срещу него в испанското първенство. Аз по принцип рядко влизах в Ла Коруня, имам само 2 гола за тях, и то в турнира за Купата на краля.
Оставах твърда резерва заради това, че в Испания имаше ограничение за броя на чуждите играчи в един отбор. То бе проблем дори за "Барселона", която имаше едновременно Стоичков, Куман, Лаудруп и Ромарио и четиримата нямаше как да бъдат по едно и също време на терена. При мен пък в "Депортиво" бяха бразилските национали Бебето и Мауро Силва и сръбският защитник Мирослав Джукич. Сериозна конкуренция, Бебето стана голмайстор на сезона. Предния сезон отборът се бе спасил от изпадане и в онзи момент започна неговият възход, стигнаха до третото място.
- Играл си с Бебето, разкажи малко повече за него. Няма да те питам дали можеш да кажеш цялото му име, аз го извадих от интернет - Жозе Роберто Гама де Оливейра...
- Ние си го знаехме само Роберто. Той беше много земен, възпитан и религиозен, добър човек. С него си говорихме на испански, както и с другия бразилски национал в "Депортиво" - Мауро Силва. През 1994 г. му се роди син и той измисли оня номер - след гол бразилците да празнуват на терена, като имитират как люлеят бебе на ръце. Зная, че съпругата му Дениз бе бронзова медалистка по волейбол от олимпийски игри. Имат 2 момчета и една дъщеря. Повече не съм го виждал, но човек имаше какво да научи от бразилците. Бебето бе силен като голмайстор и макар да не влагаше много труд в тренировките, треньорът винаги му имаше доверие. Може да го няма цял мач, но веднъж да пипне топката и да вкара гол. Не е блестял като Меси, да речем, но макар и с крехка физика, имаше уникален голов нюх. Беше много бърз в пенала - получава топката, прави финт и стреля веднага. Но не мога да кажа, че бразилските звезди са ми били много близки, просто не бяха надути. Аз, може би и заради близостта с езика, бях по-близък със сърбина Мирослав Джукич.
- Статутът ти на постоянна резерва обаче те върна в българското първенство...
- Да, първо в ЦСКА, където треньори ми бяха Гьоко Хаджиевски, Божил Колев и Цецо Йончев, но не бях в добри отношение с президентското ръководство и се върнах в "Славия". Там старши треньорът Кано Коцев, лека му пръст и на него, ме обичаше като свой син. Той направи много за мен, имаше симпатии и дори ми е позволявал някои волности. Режимлия съм, но е все е имало за какво да ме критикува, но го правеше някак с половин уста. И това правеше впечатление на другите, които коментираха пред мен: "баща ти пак те ската". Но и аз не съм злоупотребявал с доверието му.
- После си играл за столичния "Локомотив" и гръцкия "Янина", но как попадна в САЩ?
- Беше предизвикателство - не толкова заради тръпката от футбола, а исках да видя как е животът там. Попаднах в Америка благодарение на един мой приятел - Симеон Попов. За съжаление, в българския печат името му нашумя, след като го застреляха, докато разнасяше пици, голяма трагедия. Симеон беше студент по музика в град Сиракуза, недалеч от Рочестър в щата Ню Йорк. В този град има футболен отбор, който играе във втора дивизия. Често завършва на първо място, но не влиза в първата дивизия, там системата е друга.
Та Симеон искаше да отида при него и все ми казваше за футболистите от Рочестър: знаеш ли какви леваци са, ела тук, че да ги научиш на футбол. И понеже беше активен човек, занесъл на помощник-треньора им диск със записи на мои мачове. Те ги гледали и наистина ме поканиха да играя при тях, изкарах там година и половина.
Щях да остана и повече, но съдбата се намеси и реши друго. Случи се така, че се прибрах в България на 9 септември 2001 г., а на 11 септември станаха атентатите в Ню Йорк, които промениха живота в Америка. На 13 септември аз пък катастрофирах с колата си на магистрала "Тракия" край Пазарджик на път за морето. При катастрофата получих разместване на вратните прешлени, трябваше да остана един месец в болница. Всичко това накуп стана причина да приключа кариерата си на професионален футболист.
Но се надявам синът ми Кирил, който е на 5 години да тръгне по моя път. Той вече тренира футбол в Бургас.
https://www.24chasa.bg/Article/5345168

Да живее Кмета! След Горнобанския кмет (Мишката Мишев) вече си имаме и действителен кмет Стралджански! Браво Наско, браво Киров! Очаквай слависти на гости

Навремето си мислех че Наско Киров ще бъде новия Чавдар Цветков.но през 1996 г. направи един безумен трансфер в Локо София и кариерата му практически приключи на 26 години.Кано нещо му се ядоса и повече не му даде шанс да играе в Славия.